Общественици и интелектуалци от Пиринско излязоха с обръщение за Македония по повод антибългарската кампания

За честно, а не лицемерно сближаване между България и Северна Македония призоваха в нарочно обръщение общественици, политици и интелектуалци от Югозападна България. То е провокирано от новата антибългарска кампания в западната ни съседка.

„Македонизмът при съседите изпадна в еуфория след основателното решение на Българското правителство да не подкрепи Северна Македония за начало на преговори за членство в Европейския съюз. С това решение на България, подготвяният отдавна вътрешен саботаж на процеса на европейска интеграция на Северна Македония получи външен виновник. Яростната антибългарска кампания, обладана от архаичен македонизъм, ясно показва, че при съседите има влиятелни среди, за които пътят към Европейския съюз не е решение и че атаката срещу българската позиция отразява повече прикрито лицемерие, отколкото разочарование. Чуха се и гласове в посока възстановяване на Северна Македония като област Вардарска бановина в рамките на Сърбия – безспорно най-старата мечта и историческа цел на македонизма. На първо време, със спирането на преговорния процес, той може да отчете свой безспорен успех, даващ малко време на Сърбия да се доближи до основната група преговарящи. Македонизмът обаче не отчита нещо друго. Като саботира процеса на интеграция в Европа, търсейки отново антибългарска риторика, той се изправя и срещу хората от Северна Македония, които са приели друг цивилизационен избор. Българските паспорти, колкото и комерсиална да е причината за получаването им в отделни случаи, са едно от доказателствата за тоя избор.

И все пак фактът си е факт. Европейският съюз и отношението към него вместо да постави България и Македония една до друга ги постави отново една срещу друга. Със съжаление трябва да отбележим края на един неуспешен двустранен преговорен процес, който засили стари противоречия и насъска допълнителни емоции, без да създава разумна алтернатива. А това безспорно отваря по-широки пътища за влияние на Гърция и Сърбия. Стар сценарии, писан отдавна и изпълняван последователно и нагло.

Очевидно процесът на сближаването до тук е грешен и е грешен защото не минава по пътя на кръвната линия, а по пътя на конюнктурни идеологии. Това е път постлан от вредни компромиси, плод на удобна дипломация, на братоубийствени битки и невинна кръв. В тая връзка трябва да отбележим, че няма политическо статукво в България, което да е подминато от изкушението на компромисите и да не е дало своя принос в грешките. И няма политическо статукво, което единствено и само по собствено желание да е направило тия грешки. Тоест принудата за компромиса винаги е била външно планирана и целенасочена. И винаги за сметка на България. Историята е ясна и категорична. Да търсим в нея отлики и прилики е безпредметно, защото проблемът не е научно- исторически а на сбъркан политически консенсус, диктуван от концепцията да не се допусне възстановяването на българската държава в нейните етнически, религиозни и географски граници. Още Едуард Грей, британски външен министър в началото на миналия век е прозрял, че „всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше“. А той съществува, както съществува и задълбочилият проблемите Ньойски договор, а по късно и Майския манифест и Бледската спогодба .

От тези документи е видно, че никой никога не е прощавал на България, когато е била слаба. А когато България е слаба става силен македонизмът. Затова решението на Българското правителство да извади двустранните ни отношения от заблудата на лицемерното балканско добросъседство е правилно. То не противоречи на правото на независимост на новата държава на Балканите, а защитава правото на България да излезе от сценария и да включи в двустранния преговорен процес обективната истина: историческа, политическа, цивилизационна. Само така съседите ще разберат защо България никога не е била враг на Македония и никога не е слагала знак на равенство между народа на Македония и доктрината на македонизма. Може би ще си припомнят, че въпросът за автономията на Македония винаги е бил български въпрос, като част от идеята за национално обединение. И не заради друго, а защото в тия територии винаги е доминирал българският етнос, организиран в православна общност от Българската екзархия с чувство за принадлежност към българската държава. Не бива да се подценява фактът, че споделяме обща съдба, говорим един език, малко посръбчен при съседите, кръвните връзки от двете страни на границата са все още здрави и приятелските междуличностни отношения са искрени.

Опитите да се внуши чувство на вина на България не отчитат, че днес не България прави своя избор, а Северна Македония. Тя трябва да реши къде иска да бъде: при корените си с ясна историческа доктрина за принадлежност към българската история и дух или при илюзията, създадена от сбъркания и несправедлив политически консенсус на македонизма. От тази гледна точка днес и България и Северна Македония са жертви на една лицемерна политика, която винаги е обслужвала чужди интереси. Македонизмът е видимият инструмент на тая политика. И днес, активизирайки антибългарската си риторика, той слага нови въглени под емоционалния вулкан, който започва да клокочи при съседите и провокира ответна реакция в българското общество. Целта е ясна: тези действия да обърнат процеса на сближаване, като превърнат омразата в хронична и противопоставянето в необратимо. Тогава вече може да се каже, че македонизмът е победил. И тази опасност не трябва да се подценява, защото е обективна и отразява тревожния факт, че политическите субекти, движещи процеса на сближаване от двете страни на границата, не внушават достатъчно доверие. Голяма е степента на съмнение, че ситуацията се използва от провалени политици за вътрешнопартийни цели. Компрометиран е и главният фактор в преговорите – свободата на избора. На пръв поглед процесът изглежда двустранен, но поставен в контекста на интересите веднага се вижда, че не е така. Ясно е, че крайъгълният камък на двустранното сближаваме е бил, е и ще бъде свободата на избора. Имаме ли я - тук и в Северна Македония? Имаме ли тази свобода да направим ние и съседите своя избор за днес и утре? Защото за вчера е известно. Поставяйки гледната точка в сферата на интересите веднага се вижда, че пътят на сближаването години наред е следвал аргументите на политическото лицемерие в рамките на сръбския национализъм, социалистическия интернационализъм, балканския федерализъм, либералния глобализъм или конюнктурен автономизъм. При тия условия винаги сме били неспособни да изречем истината от страх да не си навлечем гнева и възмездието на някакви господстващи субекти. А днес? Някаква голяма тайна ли е или конспирация, че започването на преговори със Северна Македония за членство в Европейския съюз минава през идеята за милитаризиране на Балканите под флага на НАТО? И има ли милитаризиране, което да не минава през националното, икономическо и духовно обезличаване на „гостоприемните” страни? И от значение ли е с каква национална доктрина ще се осъществят идеите на днешните господстващи субекти? Риторични въпроси, които поставят отново под съмнение целите на сближаването и крайния резултат от него. Ние знаем какво искаме:

ПЪРВО: Да се стъпи върху истината: историческа, политическа, цивилизационна.

ВТОРО: Да се остави да говори не политическата конюнктурата, а силата на кръвта.

ТРЕТО: Да спре използването на темата Македония за вътрешнополитическа употреба.

ЧЕТВЪРТО: Да спрем да се харесваме на трети страни и от това да зависят хоризонтите ни.

Казахме „А”, до „Я” има още много букви. Българското правителство при това решение има обществена подкрепа, но и съмнение, че при натиск може да започне да заеква още преди да е отзвучало ехото от изречената първа буква. Недоумение буди и фактът, че липсва единна политическа позиция, няма подкрепяща реакция и на отговорни държавни институции, които да направят решението необратимо. Ако не сега и ако не по този проблем, то кога и за какво трябва да заседава Консултативният съвет за национална сигурност или поне Стратегическият съвет при държавния глава. Ако не днес, то кога политическите субекти, общинските администрации и Общинските съвети в Пиринския край ще обединят позицията си за бъдещето на връзките с най-близките ни съседи. Народът на Пиринска Македония иска да ги чуе, за да знае ще плаща ли отново за чужди грешки и ще чисти ли отново духовна кал от компромисни наноси. Македония е нашата болка, защото е кръв от кръвта ни, плът от плътта ни? Искаме да бъдем чути. Можете да подкрепите това, което сме казали, можете и да добавите. Но не мълчете! Говорете! С пълен глас! Шепотът не утвърждава истината, шепотът не е глас, а страх. Той води към неистини. Спомените ни са още живи, за да станем съучастници в нова лъжа, подвластна на чужди интереси. Искаме истината, само истината.

Подписали:

Лазар Причкапов, армейски генерал Любен Петров, Иван Ризов, подп. Иван Петров, подп. Иван Атанасов, Владимир К. Стоянов, полк. Венцислав Пенев, Йордан Топалов, Димитър Динев, Димитър Шалев, Кирил Пецев и др.